— Сега разбрахте ли, капитане, какво изпитваха нашите хора? Не бива да ги вините.

— Да… Да — Капитанът замижа. — Сега ще отворя очи и теб няма да те има — Той примигна. — Ти си тук! Господи, Ед, великолепно изглеждаш.

— Да вървим, чакат ни за обед. Предупредих мама.

— Капитане — каза Лустиг, — ако нещо ви потрябвам, аз съм у баба и дядо.

— Какво? А да, разбира се, Лустиг. Ще се видим.

Едуард улови брат си за ръка и го помъкна.

— Ето и нашия дом. Спомняш ли си го?

— И още как! На бас, че пръв ще дотичам до вратата!

Втурнаха се към къщата, дърветата над главата на капитан Блек шумяха и пееха, земята под краката му кънтеше. В странния сън наяве той виждаше как Едуард го изпреварва, виждаше го как лети към къщи и как широко се разтваря вратата.

— Аз стигнах пръв! — викна Едуард.

— Че как иначе — едва си поемаше дъх капитанът, — аз съм старец, а ти, я какъв юнак си. И всъщност ти винаги си ме изпреварвал! Мислиш, че съм забравил ли?

На вратата стоеше майката, пълна, розова, сияеща. Зад нея, с посивели коси стоеше бащата с лула в ръка.

— Мамо, татко!

Той се спусна към тях нагоре по стъпалата, също като дете.

Денят беше чудесен и дълъг. След обеда преминаха в гостната и той им описа с всички подробности ракетата, пътешествието, а те кимаха, усмихваха се и майката никак не се бе променила, а бащата отхапа края на пурата си и замислен я запали — също като едно време. На вечеря имаше изумителна пуйка и времето неусетно летеше. Когато и кокалчетата бяха най-старателно оглозгани, капитанът се облегна на стола и дълбоко въздъхна от удоволствие.

Майката сложи плоча на грамофона и се понесе в танц с капитан Джон Блек. От нея го лъхна същият парфюм, както в онуй съдбоносно лято, когато тя и баща му загинаха при железопътна катастрофа.