— Утре ще се събудя и ще се окаже, че съм в ракетата, че летя из Космоса и че нищо подобно няма.

— Остави тия мисли! — тихо възкликна майката. — Не се измъчвай напразно. Бог беше милостив към нас, да бъдем щастливи.

— Прости ми, мамо.

Плочата свърши.

— Ти се умори, синко — бащата посочи с лулата си. — Горе те очаква твоята спалня и старият креват с месинговите топки, като едно време.

— Но аз трябва да събера хората си.

— Защо?

— Защо ли? Хм… не зная. Всъщност май че е излишно. Разбира се, че не е нужно. Те сега вечерят или вече спят. Нека се наспят, да си отпочинат.

— Лека нощ, сине — майката го целуна по бузата. — Колко е хубаво, че си пак у дома.

— Да, хубаво е у дома…

Той тръгна нагоре по стълбата, като не преставаше да разговаря с Едуард. Едуард бутна вратата и Джон Блек видя жълтия си месингов креват, познатите знаменца на колежа, съвсем проскубаната енотова шуба, която погали със затаена нежност.

— Твърде много впечатления — промълви капитанът. — От умора не усещам тялото си. Толкова произшествия в един ден! Сякаш съм ходил два дена под проливен дъжд без чадър и шлифер. Целият съм просмукан от впечатления.

Едуард постла снежнобели чаршафи и оправи възглавниците. После разтвори прозореца и пусна в стаята нощното благоухание на жасмин. Грееше луна, долитаха звуци на танц и тихи гласове.

— Ето какъв бил, значи, Марс — каза капитанът, като се събличаше.

— Да, такъв е — Едуард се събличаше бавно, издърпа, без да бърза, ризата през главата си, откри златистия загар на раменете си и яка мускулеста шия.

Светлината угасна, ето ги двамата един до друг в кревата, като едно време — преди колко десетилетия? Капитанът се понадигна на лакти и вдъхна аромата на жасмин. В съзнанието му се появи мисълта за Мерилин.

— Мерилин също ли е тук?

Брат му бавно каза:

— Сега я няма в града. Заранта ще бъде тук.