Честно казано, втората част на този мой анализ ми отне много време, единствено защото двайсет и четири години са доста дълъг период, а в главата ми непрекъснато неканени се пръкват разни малки нещица, дребни подробности, които в широк план всъщност нямат кой знае каква връзка с всичко това. Ако разсъжденията ми за нашия брак можеха да бъдат екранизирани, то критиците щяха да кажат, че всичко е глазура и липсва развръзка и че може да се обобщи по следния начин: срещат се мъж и жена, влюбват се един в друг, раждат им се деца, започват да се карат, стават дебели и намусени (той) и отчаяни и намусени (тя), след което се разделят. Не бих оспорила такова резюме. Не сме някакво си там изключение.

Но телефонният разговор… Все не намирам връзката, момента, в който се превърна от относително уравновесен и искрено банален разговор на тема домашни отговорности, в катастрофалния миг, довел до края на известния нам свят. Спомням си почти дума по дума как започна разговорът ни:

Аз: „Здравей.“

Той: „Здрасти. Какво става?“

Аз: „Нищо. Някакви проблеми с децата?“

Той: „Не. Моли гледа телевизия, Том отиде у Джейми.“ Аз: „Просто се обадих да ти кажа, че трябва да напишеш извинителна бележка на Моли за училище. Заради зъболекаря.“

Е? Как ви се струва? Ще кажете, че е невъзможно, не и в този момент на разговора. Но ще сбъркате, защото го постигнахме. Почти съм убедена, че точно тогава захапахме в тази посока. Сега, доколкото си спомням, това, което стана, беше, че от другата страна на линията настъпи пауза, злокобна тишина. След това казах нещо от рода на „Какво става?“, а той ми отговори „Нищо“. А после аз пак попитах „Какво става?“, и той пак „Нищо“, но определено не беше нито озадачен от вьпроса ми, нито пък го намираше за забавен. Проявяваше просто сприхавост, което значеше, че трябва да разчепкаме нещата. И затова реших да ги поразчепкам.