— Е, кажи де.

— Не.

— Е, кажи най-после.

— Ами това, което каза.

— Какво казах?

— Ами, че просто се обаждаш, за да ме подсетиш за бележката на Моли.

— И какво толкова?

— Щеше да е хубаво, ако просто се беше обадила заради нещо друго. Нали разбираш, за да ме чуеш. За да видиш как са мъжът ти и децата ти.

— Ох, Дейвид!

— Какво „Ох, Дейвид“?

— Това беше първият ми въпрос — „Как са децата?“.

— Е, добре, хубаво. „Как са децата?“ Ама нямаше, нали разбираш, „Как си?“

Когато всичко е наред, такива разговори са излишни. Не е трудно да си представи човек как при други, по-добри бракове, телефонен разговор, който започва по този начин, няма да доведе, а и не би могъл да доведе до приказки за развод. При по-добрите бракове може просто безболезнено да се премине през частта за зъболекаря и да се продължи с други теми на разговор — за това какво станало в работата днес или какви са плановете ти за вечерта или дори, в случай че става дума за някои особено зрелищен брак, за нещо, което се е случило във външния свят, неограничен от четирите стени на собствения дом, да речем, как някои си се скарали по телевизията — нещо все така обикновено, незначително и мимолетно, ала теми, които формират същността, ако не и дори движещата сила на обикновения, с нищо непарадиращ, изпълнен с любов брак. Но при Дейвид и мен… Не положението вече не е такова. Такива телефонни разговори се провеждат единствено когато човек е прекарал някоя и друга година в това да наранява и да го нараняват, докато накрая всяка изречена дума вече е кодирана и заредена със смисъл, усложнена и изпълнена с подтекст, напомнящ мрачна, блестящо написана иначе пиеса. Всъщност, докато лежах и се опитвах да събера парчетата от мозайката, ме зашемети мисълта колко интелигентно бяхме изработили своя код — необходими са години на достоен за съжаление гений, за да се постигне подобно нещо.

— Съжалявам.

— Изобщо интересува ли те как съм?