Тълпата го гледаше; и той ги гледаше и изобщо не ги харесваше. В тях имаше нещо ужасно нередно. Не можеше да каже какво точно. Бяха нещо много по-лошо от онова, което му бе направила бездушната машина.

Вратата на линейката се затръшна. Видя как тълпата надничаше, продължаваше да наднича през прозореца. Тълпата винаги се събира тъй бързо, тъй странно бързо, за да направи кръг, да се взира, да пипа, да ахка, да пита, да сочи, да пречи, да разваля уединението на агонията с неприкритото си любопитство.

Линейката потегли. Той се отпусна, но лицата продължиха да го зяпат дори след като затвори очи.

Колелата се въртяха дни наред в съзнанието му. Едно колело, четири, въртяха се и бръмчаха, отново и отново.

Знаеше, че това е нередно. Имаше нещо нередно с колелата и цялата катастрофа, забързаните стъпки и любопитството. Лицата от тълпата се смесваха и въртяха с дивата скорост на колелата.

Събуди се.

Слънчева светлина, болнична стая и нечия ръка, мереща пулса му.

— Как се чувствате? — попита докторът.

Колелата избледняха. Господин Сполнър се огледа.

— Добре… предполагам.

Опита се да намери подходящите думи. За катастрофата.

— Докторе?

— Да?

— Онази тълпа… снощи ли беше?

— Преди два дни. Тук сте от вторник. Обаче сте добре. Ще се оправите. Ще се вдигнете на крака за нула време.

— Тълпата. И нещо около колелата. Катастрофата може ли да накара човек да е… ами… малко не на себе си?

— Понякога, за известно време.

Лежеше, взираше се нагоре към доктора.

— А да засегне усещането за време?

— Паниката понякога го прави.

— Да кара минутата да изглежда като час или пък часът — като минута?

— Да.

— Нека ви кажа тогава. — Усети леглото под себе си и слънчевите лъчи по лицето си. — Ще си помислите, че съм луд. Знам, карах прекалено бързо. Изхвръкнах през бордюра и се блъснах в онази стена. Бях ранен и безчувствен, така е, но въпреки това помня разни неща. Най-вече тълпата.