Замълча за момент, след което реши да продължи. Изведнъж разбра какво не му дава покой.

— Тълпата се събра прекалено бързо. Трийсет секунди след сблъсъка ме бяха наобиколили от всички страни и ме зяпаха… не е нормално да дотичат толкова бързо, толкова късно през нощта…

— Само си мислите, че са минали трийсет секунди — каза докторът. — Сигурно са минали три или четири минути. Възприятията ви…

— Да, ясно — възприятията ми, катастрофата. Но аз бях в съзнание! Спомням си едно нещо, което свързва всичко и го прави шантаво, Бога ми, и то ужасно шантаво. Колелата на колата ми, обърнати нагоре. Продължаваха да се въртят, когато тълпата се беше събрала!

Докторът се усмихна.

— Съвсем сериозно! — продължи мъжът в леглото. — Колелата продължаваха да се въртят, при това бързо — предните колела! А това не продължава много дълго, триенето ги кара да спрат. А те наистина се въртяха!

— Объркан сте — каза докторът.

— Не съм объркан. Улицата беше пуста. Не се виждаше жива душа. А после стана катастрофата, колелата продължаваха да се въртят и всички онези лица се оказаха над мен, за нула време. И от начина, по който ме гледаха, си знаех, че няма да умра…

— Най-обикновен шок — заяви докторът и се отдалечи в слънчевата светлина.

Изписаха го след две седмици. Прибра се с такси. Разни хора идваха да го видят, докато беше на легло, и той разказа на всички за катастрофата, за въртящите се колела, за тълпата. Всички се смееха на тревогите му и махваха с ръка.

Той се наведе напред и почука по стъклото на шофьора.

— Какво става?

Шофьорът се обърна.

— Съжалявам, шефе. Ужасно е да се шофира в този град. Пред нас има катастрофа. Ще заобикаляме ли?

— Да. Не. Не! Чакай. Карайте напред. Да… да видим какво е станало.

Таксито потегли напред, бибипкаше.

— Ама че шантаво — каза шофьорът. — Хей, ти! Разкарай се от пътя! Шантава работа — повтори той по-тихо. — Пълно е с народ. Ама че любопитковци.