— Но ти ми поправяш само правописните грешки… — осмелих се веднаж да забележа.

— А, виж, другите никой не може да ти ги поправи освен ти самият.

— Би могъл да ми ги посочиш.

— Има време. Не се тревожи.

Стария, то се знае, ясно виждаше, че това, което му сервирам на работната маса, не само не е „добре“, а е отчайващо лошо и че не може да се посочат грешки в едно нещо, което цялото е грешка. Обаче той не беше от хората, способни да те отчаят и да те накарат да свърнеш от пътя, който едва си поел. Затуй казваше „добре“.

Но онова „добре пише“, изречено по повод стиховете на Колю Йонков, звучеше съвсем другояче и аз тутакси се задълбочих в малката книжка, за да разбера причините на ласкавата оценка.

Няколко месеца по-късно, когато се бях вече сприятелил с Вапцаров, го заведох една вечер в къщи. Поканих го в стаята си и прескочих в кабинета на баща ми за цигари. Той по обичая си все тъй избягваше да ми дава пари за харчене, затова пък цигарите бяха винаги на мое разположение.

— Кой е оттатък? — запита Стария.

— Колю Йонков.

— Доведи го тук.

Когато го доведох, баща ми бе извадил от шкафа една пратена му от провинцията дамаджана.

— Пиеш ли? — запита той почти строго Колю.

— Пия — отвърна неловки Вапцаров.

— Пий, но не прекалявай, както правим понякога ние с Богомил.

Съветът беше излишен, понеже Колю и без туй никога не прекаляваше, обаче дамаджаната и за двамата се оказа добре дошла, защото и двамата можеха да се състезават по свитостта си пред непознати хора и вероятно това бе една от причините баща ми да измъкне питието от шкафа. С две думи, разговорът потръгна, макар че не помня точно за какво разговаряхме. Помня само, че по едно време Стария подкани Вапцаров да каже някои от новите си стихотворения и онзи, отначало с известно притеснение, а после по-свободно издекламира две-три неща — той знаеше стиховете си наизуст, — а баща ми мърмореше „добре“ и „това е добре“, от което Вапцаров, какъвто си беше свенлив, се чувствуваше съвсем неловко.