По-късно неведнаж се случваше Колю да идва в къщи, а понякога и да преспива, когато не се решаваше да нощува у дома си. Спомените ми за тия събирания също са твърде откъслечни и нямам намерение да ги допълвам чрез съчинения с късна дата. Но веднаж, в отсъствието на Вапцаров, баща ми каза нещо, което съм запомнил:

— Вие пишете с вълнение и понякога не пишете зле. Само че пишете за неща, конто не познавате, и това си личи. А Колю Йонков пише за неща, които познава, и затуй излиза хубаво.

Една заран баща ми дойде да ме събуди рано, нещо необичайно, още повече вечерта той бе закъснял, а в подобни случаи не обичаше да подранява.

— Снощи дойде да ме намери един познат от младини. Съобщи ми, че сега работел в Обществената безопасност и че той и колегите му били по дирите на вашата компания. „Синът ти, вика, се движи с една група хора, между които е и синът на Йонко Вапцаров, но ние сме по следите им и когато ги заловим, и господ не може им помогна.“

Баща ми млъкна и ме загледа с тежък поглед, но аз избягвах погледа му и също мълчах, като очаквах да почнат обичайните родителски съвети. Вместо това Стария се загърна по-плътно в тютюневата си дочена престилка, сякаш изведнаж бе усетил хлад, и добави:

— Та виж още днес да предупредиш Колю.

След дълги обикаляния намерих Вапцаров едва към обед, но както и предполагах, предупреждението не даде резултат. Колю само се усмихна с малко тъжната си усмивка и рече:

— Знам го това. Нали ги усещам, че са постоянно зад гърба ми.

После махна с ръка, в смисъл „нека говорим за друго“.

Няколко месеца по-късно пак една ранна заран на вратата настойчиво се позвъня. Пред входа стоеше изправен един познат от Македонския кръжок.