— Снощи застреляха Вапцаров — рече той полугласно. — Дай да размножим на машината тия неща. Това са предсмъртните му стихове.

Докато тракахме на машината, баща ми надзърна в стаята, обезпокоен от ранното ни оживление.

— Какво има?

— Разстреляха Вапцаров.

Стария понечи да каже нещо, но премълча. Само стисна челюсти и затвори за миг очи, а после си отиде оттатък.

Още по-късно, трябва да беше през 1943 г., у дома ми се изтърси някакъв младеж в немска униформа.

Като се вгледах в лицето му, разпознах в него един софийски бродяга, когото наричахме Руски зарад произхода му и който в миналото се бе навъртал в ученическата ни компания. Руски, без да чака покана, влезе наперено, явно решил да ме впечатли с новата си униформа, и ми съобщи, че е зачислен към армията фантом на Власов.

— Ти нали уж се броеше за левичар? — запитах.

— Абе за нищо вече не се броя. Дават дрехи, пари, какво повече?

Можех, разбира се, да го изгоня, обаче в ония времена тоя жест щеше да повлече само излишни неприятности. Затова предпочетох да го пропъдя тъй, както баща ми пропъждаше натрапниците — с мълчание. Руски ми предложи цигара, но аз отказах, повъртя се, сервира ми още веднаж алибито си — „дават дрехи и пари, какво повече“ — и накрая се изпари.

— Какъв беше тоя немски войник? — запита Стария, когато новопокръстеният власовец си отиде. Обясних му.

— Не искам тук никакви немски войници — рече с рязък глас баща ми. — Не забравяй, че в тая стая е седял Вапцаров.

Всички тия епизоди, които изреждам, може да изглеждат разказани напосоки и без връзка, но в спомена ми те са свързани като различни изяви на един и същи човешки характер и като различни форми на въздействие, които тоя характер упражняваше върху мене. Това бяха уроци на поведение и светоотношение, които Стария ми даваше по обичайния си маниер — без дълги обяснения и нравоучения, а просто и внушително, понякога с бегъл намек, понякога с къса и остра присъда.