Поли запита простичко и сериозно:

— А ако ме прехвърлите в неговото измерение, ще мога ли да виждам моето бебе такова, каквото си е?

Уолкот кимна.

— Тогава направете го — каза Поли.

— Почакай! — рече Питър Хорн. — Ние сме в този институт едва от пет минути и ти вече си готова да обречеш целия си живот.

— Но ще бъда вече с моето истинско бебе. Нищо друго не ме интересува.

— Доктор Уолкот, а какво ще представлява за нас преминаването в това измерение?

— Вие специално няма да забележите никаква разлика. Двамата ще се виждате един друг в същите форми и размери. Пирамидката обаче ще се превърне в бебе. Вие ще придобиете едно допълнително чувство и ще можете да интерпретирате по нов начин това, което виждате.

— Но няма ли и ние самите да се превърнем в призми или пирамиди! И вас, докторе, да ви виждаме вече не като човек, а като някаква геометрична фигура?

— Губи ли слепият човек, който проглежда за първи път, своя слух или вкусовото си осезание?

— Не.

— Какво тогава? Престанете да мислите само за това, че ще загубите нещо. Помислете за нещата, които ще придобиете. Вие получавате нещо. А нищо не губите. Вие знаете как изглеждат хората и това е едно преимущество, което Пай не притежава, защото се е научил да възприема нещата само през своето измерение. Когато пристигнете „там“, вие ще ме виждате едновременно по два начина — и като геометрична абстракция, и като човек, както предпочитате. Това вероятно ще ви направи истински философи. Има едно нещо обаче…

— Какво?

— За всички други на света вие, вашата съпруга и детето, ще изглеждате като абстрактни форми. Бебето ще бъде триъгълна пирамида. Жена ви може би призма. А вие самият — шестоъгълно тяло, например. Светът ще бъде шокиран, не вие.