Нещо щракна и пропълзя някакво цъкане.

Хорн мислеше бързо, но хладнокръвно. Как ще живеят за в бъдеще с Поли и детето в къщи? А хората, които ще им идват на гости? Как ще бъде?

Внезапно той проумя как ще бъде и мисълта го изпълни с някакво огромно благоговение и чувство на упойваща вяра и време. Ще живеят на същия спокоен, зелен хълм в същата бяла къща с висока ограда около нея, която ще ги предпазва от простото любопитство. И доктор Уолкот ще идва да ги навестява, ще паркира долу, ще се изкачи по стъпалата и на вратата ще се появи слаб Бял правоъгълник, когото ще посрещнат със сухо мартини в змиевидните си ръце.

В един фотьойл в стаята ще седи Бялата призма с отворено томче Ницше, ще чете и ще пуши лулата си. А на пода наоколо ще тича Пай. И ще разговарят, и ще дойдат още някои приятели, а Бялата призма и Белият правоъгълник ще се шегуват и ще се смеят над сандвичите и следващата напитка, и това ще бъде една чудесна вечер на хубави разговори и смях.

Ето как ще бъде.

Щрак.

Бръмченето престана.

Капакът се издигна над Хорн.

Всичко свърши.

Те бяха в друго измерение.

Чу Поли да плаче. Беше много светло. После той се плъзна от масата и се изправи, примигвайки. Поли се затича, после спря и вдигна нещо от пода.

Беше синът на Питър Хорн. Жизнено, с розови бузки синеоко момиченце се гушеше в ръцете й, хълцаше, примигваше и плачеше.

Пирамидалните форми бяха изчезнали. Поли плачеше от щастие.

Питър Хорн прекоси стаята разтреперан, опитвайки се да се усмихне и да прегърне едновременно и Поли и детето, и да заплаче с тях.

— Е! — каза Уолкот и застана зад тях. Дълго време не бе помръдвал. Само гледаше отсреща в стаята Бялата призма и тънкия Бял правоъгълник, който държеше Синята пирамидка. Влезе един асистент.