— Само това бебе, само това бебе — каза Поли.
Уолкот многозначително погледна Питър Хорн. Той го разбра правилно. Или това бебе, или никога вече Поли. Или това бебе, или Поли в някоя тиха стая, втренчена в пространството до края на живота си.
Тръгнаха заедно към масите.
— Щом тя може, смятам, че и аз ще мога да го понеса — каза Хорн и я хвана за ръка. — И без това вече толкова години работя напрегнато, просто ще бъде удоволствие да се оттегля и за разнообразие да се превърна в абстракция.
— Откровено казано, завиждам ви за пътешествието — рече Уолкот, регулирайки голямата тъмна машина. — Забравих да ви кажа, че като резултат от вашето пребиваване „там“ вие спокойно можете да напишете истински философски труд, на който могат да завидят и Дюи
— Ще бъдете добре дошъл. Какво още е необходимо за пътешествието?
— Нищо. Просто да легнете на тези маси и да запазите спокойствие.
Бръмчене изпълни стаята. Звукът на енергия, сила и загряване.
Поли и Питър Хорн легнаха на масите, хванати за ръце. Двойният черен капак ги захлупи. Двамата потънаха в мрак. Някъде далеч в болницата се обади глас на часовник: „Бим-бам, седем часът. Бим-бам, седем часът.“ После мекият камбанен звън замря.
Тихото бръмчене нарасна. Машината проблясваше със скрита, променлива, сгъстяваща се сила.
— Има ли някаква опасност? — извика Питър Хорн.
— Никаква.
Енергията свистеше. Самите атоми се разединиха в пространството на два чужди, враждебни лагера. Двете страни поведоха битка за надмощие. Хорн зяпна да изкрещи. Под ужасната атака на електричеството вътрешностите му ставаха пирамидални, призматични. Усети една теглеща, изсмукваща, изтръгваща мощ да се впива в тялото му. Енергията се нахвърляше върху него, риеше тялото му и го притискаше от всички страни. Измеренията на черния капак над торса му се разтеглиха и опнаха в някакви чисти неразбираеми плоскости. Потта, която се стичаше по лицето му, не беше пот, а чиста измерима субстанция. Крайниците му бяха усукани, разпръснати, сбрани отново, размачкани и сбити. Той започна да омеква като сгорещен восък.