Бащата облицова стените на детската стая със звукоизолационен материал.

— За да не чува жена ви детето ли? — попита работникът.

— Да — отвърна Питър Хорн. — За да не го чува.

Малко хора им идваха на гости. Страхуваха се някой да не се натъкне на Пай, милата сладка пирамидка, малкия Пай.

— Какъв е този шум? — попита ги веднъж един гостенин над коктейла си. — Прилича на чуруликане. Не знаех, че имате птички в къщи, Питър.

— О, да — отвърна Хорн и притвори вратата на детската стая. — Ще пийнете ли още едно? Наздраве на всички.

Беше като да имаш в къщи куче или котка. Или поне Поли гледаше така на него. Питър Хорн я наблюдаваше и забелязваше как точно говори и глези малкия Пай. Пай това, Пай онова, но някак си от известно разстояние. Понякога тя ще се огледа из стаята, ще прокара ръце по тялото си, а дланите ще се стиснат и тя ще изглежда объркана и уплашена, сякаш чакаше някой всеки момент да пристигне.

През септември Поли заяви на мъжа си:

— Той вече може да казва татко. Да, наистина може. — Хайде, Пай, кажи „татко“!

Тя вдигна синята пирамидка.

— Фюиит! — изсвири топлата синя пирамидка.

— Престани, за бога! — викна й Питър Хорн. Взе детето от ръцете й и го занесе в детската стая, където то продължи да подсвирва това име, това име, това име. Хорн се върна и си наля чаша силна напитка. Поли тихичко се смееше.

— Не е ли ужасно! — каза тя. — Дори гласът му е в четвъртото измерение. Колко интересно ще бъде по-нататък, като се научи да говори. Ще го караме да научи наизуст монолога на Хамлет и като го казва, ще се получава нещо от Джеймз Джойс! Какви щастливци сме! Налей ми още малко!