— Достатъчно пи — забеляза той.

— Благодаря, сама ще си сипя — каза тя и си наля.

Октомври, после ноември. Пай вече се учеше да говори. Той подсвиркваше, писукаше, издаваше звън на камбанка, като огладнееше. Доктор Уолкот продължаваше да ги посещава.

— Когато е равномерно яркосиньо — казваше лекарят, — това означава, че бебето е здраво. Помръкне ли цветът и стане матов… детето не се чувства добре. Не забравяйте.

— О, да, ще го запомня — каза Поли. — Турско синьо означава здраве, матов кобалт — боледуване.

— Млада лейди — каза лекарят, — по-добре вземете две от тези таблетки и елате утре да си поговорим малко. Не ми харесват тези приказки. Я си покажете езика! М-да. Пиете ли! Погледнете си пръстите — колко са пожълтели. Трябва да намалите цигарите наполовина. До утре.

— Не може повече да продължава така — каза Поли. — Вече почти цяла година мина.

— Скъпа мисис Хорн, не искам постоянно да ви държа в напрежение. Но щом получим някакъв резултат, веднага ще ви уведомя. Ежедневно работим над този проблем. Скоро ще направим един експеримент. А сега вземете тези хапчета и си затворете хубавата уста. — Той погъделичка Пай под „брадичката“. — Чудесно здраво бебе! И хич не е дребно — почти девет килограма!

Бебето различаваше кога влизат и излизат двата хубави Бели куба, които винаги, когато беше будно, бяха край него. Имаше още един куб, сив, който идваше в определени дни. Но обикновено прекарваше с двата Бели куба, които се грижеха за него и го обичаха.

То погледна единия топъл, по-закръглен и по-мек Бял куб и издаде тихичък чуруликащ звук на задоволство.

Белият куб го нахрани. То бе доволно и растеше. Всичко му бе близко и хубаво.

Настъпи новата, 1989 година.

Космически кораби профучаваха по небето, бръмчаха хеликоптери и топлите калифорнийски ветрове разцъфваха.