Но какво беше това? Тедету държеше ръката си неподвижно издигната, но не намушкваше. Погледът му бе отправен върху някакъв пакет от багажа, лежащ до главата на търговеца. Беше добре овързан и върху него се намираха двата хамаила, които спящият бе свалил от врата си, за да може по-удобно да почива. Те лежаха един до друг, като този отдясно беше снабден откъм страната на отварянето със стабилна метална закопчалка, чиято своеобразна изработка можеше ясно да се различи на ярката лунна светлина.

— Есувал’ан ехш

— Аллах акбар

— Вай! Искаш да оставиш голямата плячка да си замине? Дали наистина той е спасителят?

— Веднага ще науча. Ако е той, горко на онзи от вас, който побутне макар и един косъм само от тези хора или ограби и една прашинка от тяхното имущество!

После извика високо:

— Хаджи Омар бен Куввад ибн Хансари!

— Кой ме вика?

Спящият скочи в миг.

— Ти ли си този, когото назовах?

Едва сега търговецът видя, че бивакът му е обкръжен от непознати фигури. Бързо вдигна пушката, но отговори:

— Аз съм този, а вие кои сте?

— Този хамаил подарък ли си го получил?

— Да, от един шейх на тиббу на име Арун ес Салета.

— Това беше моят баща. Ангелът на смъртта беше вече прострял ръка към теб и тогава…

— Аллах керим

— Да. Аллах е милостив. Той те спаси. Ние сме гум, а ти се намираш при Кладенеца на смъртта. Ножът ми вече бе надвиснал над теб, когато съгледах хамаила. Сега ти си толкова сигурен при нас, както сред шатрите на блажените, ти, твоите придружници и имуществото ти. И ние ще ви съпроводим през планините и отвъдната Хаммада. Кажи само думата, която трябва да изречеш!

Нападателите стояха извън ограждението и гледаха мрачно изплашените членове на търговския керван. Търговецът съзнаваше опасността, от която можеше да го спаси само тази дума.