— Скоро ще разберете — отвърнах аз и направих крачка напред.

Стиснах ръката й преди да я пусна и се усмихнах.

— Благодаря ти, Фай. Здравей, татко. Здрасти, Дуоркин. Как вървят нещата?

Хвърлих поглед към масивната врата и видях, че стои отворена. Тогава заобиколих Файона и се запътих към тях. Татко бе наклонил глава, очите му бяха присвити. Познавах този израз.

— Какво има, Коруин? Ти си тук без разрешение. Вече потвърдих тази проклета заповед и сега очаквам да бъде изпълнена.

— Ще бъде — кимнах. — Не съм дошъл тук да я оспорвам.

— А защо си дошъл тогава?

Приближих се още малко, преценявайки наум както думите си, така и разстоянието. Радвах се, че той остана седнал.

— Известно време пътувахме с теб като приятели — заговорих аз. — Проклет да съм, ако не започнах истински да те харесвам. За разлика от преди, както ти е известно. Преди нямах и смелостта да ти го кажа, но знаеш, че беше точно така. Приятно ми е да си мисля, че всичко между нас можеше да изглежда и по този начин, ако не бяхме един за друг това, което сме. — За един кратък миг погледът му сякаш поомекна и аз заех позиция. — Във всеки случай предпочитам да те виждам в тази светлина, иначе никога не бих направил за теб това.

— Кое? — попита той.

— Това.

Сграбчих Рубина и с рязко движение нагоре прехвърлих верижката над главата на татко. След което се завъртях и на бегом изхвърчах от стаята. Тряснах вратата и чух как бравата изщрака зад гърба ми. Нямаше как да я заключа отвън, затова продължих тичешком напред, като се придържах към маршрута, по който ме бе превел Дуоркин. Зад гърба си чух очаквания рев.

Следвах извивките на прохода. Спънах се само веднъж. Във въздуха все още се носеше силната, тежка миризма на Уиксър. Тичах без да спирам и най-после след един завой пред мен проблесна дневна светлина.

Втурнах се към нея, а междувременно нахлузих верижката на Рубина на врата си. Усетих как камъкът тупва на гърдите ми и насочих мислите си към него. В пещерата зад мен кънтяха стъпки.