Да предположим, че татко направеше опит, не успееше и загинеше при това? Къде щяхме да се окажем тогава? Точно, където се намирахме и сега, само че без водач в навечерието на битката… и с отново повдигнатия проблем за наследяването на трона. Умовете ни ще бъдат заети с всички онези противни помисли, докато напредваме към бойното поле, и всеки от нас отново ще започне личната си подготовка за борба с всички останали, оправим ли се веднъж с настоящия външен враг. Трябваше да има и някакъв друг начин да се реши проблема. По-добре татко да е жив и на трона, отколкото подновяване на интригите за наследството.

— Какво чакаме? — попита Дара. — Потвърждение ли?

— Да — отговорих.

Рандъм взе да крачи напред-назад. Бенедикт седна и заоглежда превръзката на ръката си. Жерар се облегна върху полицата на камината. Аз стоях и мислех. И точно тогава ме осени една идея. Веднага я отблъснах, но тя пак се върна. Не ми допадаше, но нищо не можеше да се направи. Трябваше да действам бързо, обаче, преди да съм убедил себе си, че може да има и друга гледна точка. Не. Щях да се придържам към тази. Дяволите да я вземат!

Долових усещане за контакт. Зачаках. След секунди, пред мен пак беше Файона. Тя се намираше сред позната обстановка, която възприех едва след няколко мига: всекидневната на Дуоркин от другата страна на тежката врата в края на пещерата. И татко, и Дуоркин бяха с нея. Татко се бе отказал от маскировката си като Ганелон и отново бе възприел истинския си образ. Видях, че носи Рубина.

— Коруин — заговори Файона, — вярно е. Татко действително е изпратил заповедта за нападението по Дара и очакваше това обаждане за потвърждение. Аз…

— Файона, пренеси ме при вас.

— Какво?

— Чу ме добре. Веднага!

Протегнах дясната си ръка. Тя ми подаде нейната и те се докоснаха.

— Коруин! — извика Рандъм. — Какво става!

Бенедикт бе скочил на крака, а Жерар вече се приближаваше към мен.