— С комбинация от животинска подлост и умение да се преобразява.

— И все пак успя, нали?

— Да. Успя.

— Коруин, а не ти ли се струва, че не желаеш той да разполага с ефективен план, че не искаш той да се окаже прав?

— Това е нелепо. Аз не по-малко от всеки друг искам тази каша да се оправи.

— Да, но като че ли предпочиташ отговорът да дойде от другаде.

— Накъде биеш?

— Ти отказваш да му се довериш.

— Признавам. Не съм го виждал — като него самия — от дяволски много време и…

Рандъм поклати глава.

— Нямах това предвид. Ти се дразниш от самото му завръщане. Прав ли съм? Надявал си се да не го видим никога повече.

Извърнах поглед.

— Май е така — отвърнах накрая. — Но не заради освободения трон или поне не само заради него. Причината е в татко, Рандъм. В него самия. Това е всичко.

— Знам — кимна той. — Ала трябва да признаеш, че преметна Бранд, което не беше никак лесно. Все още се удивлявам на изкусните му номера, с които накара теб да донесеш онази ръка от Тир-на Ногт и по някакъв начин подтикна мен да я дам на Бенедикт, погрижи се Бенедикт да се намира точно където трябва в нужния момент, така че всичко да стане както е искал и накрая си върна Рубина. Пък и все още е по-добър от нас в играта със Сенките. Управляваше ги от самия връх на Колвир, когато ни заведе до първичния Лабиринт. Аз не мога да направя това. Нито ти. И успя да надвие Жерар. Не ми се вярва умът му да отслабва. Мисля, че много добре знае какво върши и независимо дали това ни харесва или не, смятам, че той е единственият, който може да се справи със сегашното положение.

— Опитваш се да ми кажеш, че трябва да му вярвам ли?

— Опитвам се да ти кажа, че нямаш никакъв избор.

Въздъхнах.

— Предполагам, че си прав. Няма смисъл да се чувствам огорчен. И все пак…

— Безпокои те заповедта за нападение, нали?

— Да, освен всичко друго. Ако изчакаме повече, Бенедикт ще може да събере по-голяма войска. Три дена съвсем не са достатъчни, за да се подготви за подобно нещо. Особено, когато знаем толкова малко за врага.