— Може и да не е така. Той разговаря много дълго с Бенедикт насаме.

— И това, също. Тези отделни нареждания. Цялата тази тайнственост… Явно не желае да ни се довери повече, отколкото е необходимо.

Рандъм се засмя. Аз също.

— Хубаво — кимнах. — Вероятно и аз така бих постъпил. Но три дена подготовка за война… — поклатих глава. — Дано наистина знае нещо, което на нас ни е неизвестно.

— Имам чувството, че това ще бъде по-скоро еднократно нападение, а не война.

— Само дето не си направи труда да ни обясни какво ще нападаме.

Рандъм вдигна рамене и си сипа още вино.

— Може би ще ни каже, когато се върне. Ти не си получил някакви специални нареждания, нали?

— Само да стоя и да чакам. А ти?

Той поклати глава.

— На мен ми каза, че като му дойде времето, ще разбера. Поне се е разбрал с Джулиан, казал му е да държи отредите си в пълна готовност.

— Оо? Те не са ли в Ардън?

Рандъм кимна.

— Кога е наредил това? — поинтересувах се аз.

— След като ти си тръгна. Прехвърли Джулиан тук с неговата Фигура, за да му даде нареждания и после двамата заедно потеглиха на коне. Чух татко да казва, че донякъде ще язди с него.

— По източния склон на Колвир ли тръгнаха?

— Да. Аз ги изпратих.

— Интересно. Какво още съм пропуснал?

Той се размърда в стола си.

— Това, което ме тревожи. След като татко се качи на коня и махна за довиждане, изведнъж се обърна към мен и каза: „Дръж Мартин под око.“

— И нищо повече?

— Нищо. Но докато го казваше, се смееше.

— Просто естествено подозрение към новодошлия, предполагам.

— Тогава защо се смееше?

— Предавам се.

Отрязах си парче сирене и го изядох.

— Може да се окаже, обаче — продължих след това, — че идеята не е лоша. Нищо чудно да не го е казал от подозрителност. Възможно е да смята, че Мартин има нужда да бъде защитен от нещо. Или пък и двете. Или нито едното. Знаеш го какъв е понякога.