Политнах напред, с мъка запазих равновесие и влязох в тронната зала. Бариерата я нямаше.

Мартин и Дара първи се втурнаха към Бенедикт. Дара вече бе откъснала парче от наметалото си и превързваше раната, когато Жерар, Рандъм и аз стигнахме до тях.

Рандъм хвана Мартин за рамото и го обърна към себе си.

— Какво става? — попита той.

— Дара… Дара ми каза, че иска да види Амбър — обясни Мартин. — И тъй като вече живея тук, аз се съгласих да я пренеса и да я разведа наоколо. После…

— Да я пренесеш ли? Имаш предвид с Фигура?

— Ами… да.

— Твоята или нейната?

Мартин започна да хапе долната си устна.

— Ами, виждаш ли…

— Дай ми тази колода — нареди Рандъм и дръпна кутийката от колана на Мартин. Отвори я и се зае да разглежда картите.

— После реших да кажа на Бенедикт, тъй като той се интересуваше от нея — продължи Мартин. — Бенедикт пожела да дойде и да я види…

— Какво е това, дявол да го вземе? — възкликна Рандъм. — Тук има твоя и нейна Фигура, както и една на някакъв човек, когото никога досега не съм виждал! Откъде си ги взел?

— Дай да ги погледна — обадих се аз.

Той ми подаде трите карти.

— Е? — попита. — Бранд ли ги е правил? Той е единственият сега, който знае как се изработват Фигури.

— Никога не бих се доближил до Бранд — обади се Мартин, — освен, за да го убия.

Но аз вече знаех, че не са правени от Бранд. Просто не бяха в неговия стил. Нито пък напомняха стила на някого, когото познавах. Ала в този момент мислите ми не се въртяха чак толкова около стила. Те бяха заети по-скоро с чертите на третия човек, за когото Рандъм каза, че никога досега не го е виждал. Аз го бях виждал. От картата ме гледаше лицето на младежа, който се бе приближил към мен в Царството на хаоса с арбалет в ръка, познал ме бе и се бе отказал да стреля.