Протегнах напред Фигурата.

— Мартин, кой е това?

— Човекът, който направи тези допълнителни Фигури — обясни той. — Добави една и на себе си, след като вече се беше захванал. Не знам как се казва. Той е приятел на Дара.

— Лъжеш — обвини го Рандъм.

— Нека тогава Дара да ни каже — реших аз и се обърнах към нея.

Тя все още стоеше на колене до Бенедикт, макар че бе приключила с превръзката и той вече се изправяше.

— Какво ще кажеш за това? — размахах картата към нея. — Кой е този човек?

Дара погледна картата, после вдигна очи към мен. Усмихна се.

— Наистина ли не знаеш?

— Щях ли да питам иначе?

— Тогава погледни пак, а след това иди да се видиш в огледалото. Той е твой син, както и мой. Казва се Мерлин.

Не се поддавам лесно на шок, но в случая нямаше нищо лесно. Зави ми се свят. Но умът ми бързо пресмяташе. При съответните разлики във времето, всичко това беше възможно.

— Дара — промълвих с мъка, — какво всъщност искаш?

— Казах ти, когато минавах през Лабиринта, че Амбър трябва да бъде унищожен. Искам само да участвам пълноценно в това.

— Ти ще заемеш старата ми килия — заявих аз. — Не, другата до нея. Стража!

— Коруин, не избързвай — намеси се Бенедикт, като се изправи на крака. — Нещата съвсем не са толкова лоши, колкото изглеждат. Тя може всичко да обясни.

— Тогава да започва веднага.

— Не. Насаме. Само семейството.

Отпратих със знак стражите, които се бяха приближили при моя вик.

— Добре. Да отидем в някоя от стаите на горния етаж.

Бенедикт кимна, а Дара го подхвана за лявата ръка. Рандъм, Жерар, Мартин и аз ги последвахме навън. Хвърлих още едни поглед назад, към празното място, където видението ми бе станало реалност. Така стояха нещата.