Като се превъртя по корем, Дебора се надигна, разтърси тяло и плавно изпълзя изпод завивките. Леко скочи на пода и церемониално се протегна — тялото изпънато като струна, задницата издигната нагоре, предните лапи и гърдите почти притиснати към пода, челюстите широко разтворени, разкривайки розова паст и извит остър език. Прозявката се прекъсна изведнъж и пантерата прелетя през отворения прозорец. Направи няколко крачки по верандата, после спря до централния стълб и започна да точи ноктите си в него. Дървото беше покрито със стари дълбоки бразди, в центъра беше изтъняло и Грем помисли, че скоро ще трябва да го смени, ако не иска някой ден покривът да се срути върху главите им.

Дебора привърши гимнастиката си, приближи се към масичката, протегна шия и изящно подуши подноса. Езикът й бързо се разходи около муцуната.

— Бифтек тъкмо както го обичам… — от удоволствие към гласа на пантерата се примесваше дълбоко, гърлено мъркане. — Ти си съкровище, Грем!

Столът люлка стоеше в другия край на верандата. Грем го дръпна към масичката и се настани удобно. Дебора вече беше притиснала бифтека с лапа и извила глава на една страна правеше първата хапка.

Поничките, както винаги, бяха чудесни. Кафето също. Без да бъде чревоугодник, Грем обичаше да похапне добре, а тази сутрин се чувствуваше особено гладен, като че снощи не беше вечерял. „Снощи… — помисли той между две глътки кафе. — А какво всъщност беше снощи?“

За миг го обхвана неясно чувство на тревога. Спомените му се прекъсваха в тъмнината, на верандата. По-нататък имаше пропаст. Но това бе само за част от секундата. Сетне си спомни всичко — как се прибра в хола, където огънят вече беше изгаснал окончателно, как потупа Дебора по шията и обхванат от внезапна сънливост отиде да си легне. Всичко беше наред… Просто не бе успял да си спомни веднага. Може би последица от онзи „калейдоскоп“… Паметта не е играчка.

Преглътна последната поничка, облегна се назад и залюля леко креслото. Без да бърза, Дебора се приближи с явното намерение да скочи върху коленете му.