— Уважавай храносмилането ми — каза Грем.

Тя презрително изръмжа и се изтегна върху дъските, на ръба на верандата. Възцари се лениво мълчание. Слънцето се издигаше и сянката незабележимо пълзеше към тях.

— Едно нещо ме учудва — проточено измърмори пантерата. — Още никой не се е обадил да прекъсне нашето долче фар ниенте. На какво ли ще да е това?…

Грем вдигна ремене.

— Може би просто нямат задача за нас.

— Хайде де! Вярваш ли си?

Наистина, не беше за вярване. В живота на Грем имаше някаква непонятна закономерност задачите да идват в най-неочаквания момент. Обикновено това ставаше тъкмо когато започваше истински да се наслаждава на почивката. Внезапно из къщата се разнасяше мелодичният сигнал на галактичната връзка и на екрана се появяваше вечно загриженото лице на прочутия Хуан Иванович Смит. Следваха извинения за прекъснатата почивка, обяснение на неочакваната и ужасно тежка ситуация, която изисква непременната помощ на сътрудника Троол, но разбира се, ако той не желае, то… Грем, естествено, желаеше, макар и да ругаеше наум. Така започваха мисиите. Нима го бяха забравили? Смешно… С чувството, че върши нещо нелепо, Грем стана от люлката и влезе в къщата. Екранът все така мътно лъщеше в полумрака на хола. Едно натискане на бутона и сигналът му щеше да прониже пространството, за да достигне мигновено до Центъра.

Бутонът изщрака под пръста му, но не стана нищо. Екранът не светна. Няколко секунди Грем стоя неподвижно, очаквайки връзката да се установи, да се окаже, че просто има някакво прекъсване.

— Аз ти казвах, че нещо не е наред — измърка зад гърба му гласът на Дебора.

Още няколко безплодни опита да установи връзка потвърдиха думите й. Нямаше смисъл да продължава. Грем махна с ръка и седна в креслото. Помъчи се да си представи какво би могло да попречи на връзката. По принцип тази апаратура беше вечна. Всички детайли бяха запоени в един блок и никакво външно въздействие не би могло да ги разруши.