Ханк отскочи от лежащия на земята гърбушко. Хвърли се към спирачката, заудря я, опита се да я заклещи, пъхна някакви железа, опита се да дръпне лоста с въже, като от време на време риташе пълзящото хленчещо джудже.

— Спри, спри, спри колелото! — стенеше гласът високо в нощта, а луната започна да наднича между белите облаци. — Спри…

Гласът затихна.

Изведнъж панаирът се потопи в светлина. От шатрите се появиха хора и се затичаха към колелото. Ханк усети как го изхвърлят нагоре, после върху него се посипаха проклятия и удари. Някъде в далечината чу гласа на Питър, а зад него дотича задъхан полицай с пистолет в ръка.

— Спрете, спрете колелото! — въздъхна гласът във вятъра.

Повтаряше думите отново и отново.

Мургавите хора от панаира се опитаха да задействат спирачката. Нищо не се получи. Машината бръмчеше и продължаваше да върти колелото. Спирачката беше заяла.

— Спрете! — за последен път прозвуча гласът.

И млъкна.

Изградено от електрически звезди, метал и черни кабини, виенското колело безмълвно продължаваше да се върти. Чуваше се единствено бръмченето на мотора, който най-сетне заглъхна и спря. Колелото се въртя по инерция още около минута; всички хора от панаира, Ханк, Питър и полицаят не сваляха очи от него.

Колелото спря. От вдигналата се врява бе започнала да се събира тълпа — неколцина рибари от езерото, стрелочници от разпределителната гара. Виенското колело скърцаше и стенеше на вятъра.

— Вижте! — възкликнаха всички.

И полицаят, и хората от панаира, и рибарите се обърнаха към черната кошница в долния край на колелото. Вятърът я поклащаше нежно в карнавалния полумрак и припяваше нещо на пътника на седалката.

Вътре седеше скелет с натъпкан с пари книжен плик и кафяво бомбе на черепа.