Централната пътека на панаира бе съвсем пуста заради дъжда. Въртележката бе неподвижна, но музиката й гърмеше. А Джоузеф Пайкс ту се издигаше в небето, ту се спускаше надолу, и с всяка обиколка ставаше с една година по-голям, смехът му се променяше, гласът му зазвуча по-дълбоко, променяше се лицето му, костите на черепа му, злите му очи, рошавата му коса; седеше в черната кошница и летеше по кръга нагоре-надолу, смееше се в черното небе, раздирано от време на време от последните мълнии на отиващата си буря.

Ханк се втурна към гърбушкото до машината. По пътя грабна пръта на една палатка.

— Хей! — изкрещя гърбушкото.

Черното виенско колело продължаваше бясно да се върти.

— Хей, ти! — извика гърбушкото и се опита да го хване.

Ханк го удари по капачката и отскочи назад.

— Ох! — изкрещя мъжът и падна напред. Опита се да стигне до лоста и да спре виенското колело. Когато протегна ръка, Ханк се втурна и с все сила стовари пръта върху пръстите му. Удари го два пъти. Мъжът хвана ударената си ръка с другата и зави от болка. Зарита към Ханк. Ханк сграбчи крака му, дръпна, гърбушкото се подхлъзна в калта и падна. Ханк с крясък го удари по главата.

Виенското колело продължаваше да се върти.

— Спри, спри колелото! — извика Джоузеф Пайкс/господин Кугър, докато летеше нагоре към буреносното студено небе във въртящото се съзвездие от електрически крушки.

— Не мога да помръдна — изстена гърбушкото. Ханк скочи върху гръдния му кош и двамата се вкопчиха един в друг, блъскаха се, ритаха и хапеха.

— Спри го, спри го! — закрещя господин Кугър, но този път с друг глас, докато се спускаше и с ужас се издигаше отново към ревящото небе. Вятърът виеше между дългите черни спици. — Спри, спри, моля те, спри колелото!