— Благодаря, не. По-добре да се оттегля и да си събера багажа. — Но остана в креслото, втренчил поглед надолу. Бяха започнали да се снишават и вече усещаха сблъсъка с възходящите въздушни течения над простиращото се отдолу под тях поле от кълбести облаци. Торауей свали ръце от кормилото и пилотът пое управлението. Съвсем скоро щяха да преминат над Тонка, малко вдясно от селището. Чудеше се как ли се справя чудовището.

Пилотът продължаваше да любезничи:

— Вече не летите толкова много, нали?

— Само когато някой като теб ми позволи да покарам.

— Май не се преуморявате. Какво, между впрочем, правите, ако не е неучтиво да попитам? Освен че обикаляте като важна персона насам-натам?

Торауей имаше готов отговор.

— Административна работа — отвърна. Винаги отговаряше по този начин, когато го разпитваха. Понякога питащите имаха достъп до секретни данни. Не само по служебен път, а и разчитайки на интуицията си, той определяше на кои хора може да има доверие и на кои — не. След което отвръщаше: „Аз правя чудовища.“ Ако отговорът им покажеше, че и те са вътре в играта, можеше да добави още едно-две изречения.

Ексомедицинският проект не беше секретен. Всеки знаеше, че в Тонка се подготвят астронавти, които да живеят на Марс. Секретен бе начинът, по който се постигаше това: като се създаваха чудовища. Ако Торауей прекалеше с приказките, рискуваше както свободата, така и работата си. А Роджър обичаше работата си. Тя му позволяваше да подпомага работилницата за глинени изделия на Дороти. Даваше му усещането, че прави нещо, което ще се помни от хората, и го отвеждаше на интересни места. Преди, като действащ астронавт, беше посетил доста интересни кътчета, но всички те се намираха в мъртвилото на Космоса. Повече му допадаха местата, които беше обиколил при частните си пътувания с любезни дипломати и впечатляващи момичета — компаньонки по коктейлите, които го поздравяваха, щом се появеше. Разбира се, съществуваше и чудовището, което не излизаше от главата му, но то не го притесняваше особено. Поне засега.