Но не, аз не можех да живея със съвършеното си несъвършенство. Не можех да разбера, нито да понасям това самонадеяно, потайно нещо, което разиграваха пред света разни доктори-ливади с всичките им паравани и затъмнения, за да лекуват животни-ливади.

Трябваше да направя избор между няколко неща. Да си сложа обратно контактните лещи? Да си купя слухов апарат, който да подпомогне бързо подобряващия ми се усет за звук? А после? Да открия, че съм загубил връзка с най-доброто и скритото от съзнанието, което за тридесет години удобно бе свикнало с лошото зрение и кофти слух? Бъркотия и за лечителя, и за лекувания.

Да си остана сляп и глух и да продължа да работя? Това ми се струваше страхотно мошеничество, макар че паметта ми беше свежа като новоизпрана, чисто беличка и изгладена.

Така че се оттеглих.

Стегнах си багажа и хукнах към златното забвение, като оставих ужасно особените си уши да си трупат невероятния восък…

Автобусът пътуваше по брега в топлия следобед. Няколко облака преминаха над слънцето. Сенки замъглиха плажа и хората, пръснати по пясъка под многоцветни чадъри.

Прокашлях се.

— И ще се върнете ли някога към практика, докторе?

— Аз и сега практикувам.

— Но нали току-що казахте…

— О, не официално, нито с кабинет и заплащане, не, това никога вече. — Лекарят спокойно се усмихна. — Тази загадка продължава да ме измъчва. Тоест — как съм лекувал всички тези хора само с полагане на ръка, макар че ръцете ми са отсечени от рамото. Но и сега все още не съм вдигнал ръце…

— Как?

— С тази моя риза. Ти видя. И чу.

— Като минавахте през автобуса?