— Именно. Цветовете. Фигурите. Едно за този мъж, друго за онова момиче, трето за това момче. Зебри, кози, светкавици, египетски амулети. Какво, какво, какво?, питам аз. И: отговори, отговори, отговори. Човекът в Роршаховата риза.

Вкъщи имам десетина такива ризи.

Всякакви цветове и най-различни преплетени фигури. Една ми я нарисува самият Джексън Полак, преди да почине. Всяка риза нося един ден или пък по една седмица, зависи как върви, дали предизвиква множество бързи, пълни с вълнение и отплата отговори. После хвърлям старата и слагам нова. Десет милиона погледи, десет милиона неравнодушни отговори!

Дали не мога да спазаря тези Роршахови ризи с някой психоаналитик в отпуска? Да правиш тестове на приятелите си? Да слисаш съседите си? Да подразниш любопитството на жена си? Не, не. Това си е мое собствено, специално, лично и най-скъпо забавление. Никой не бива да го споделя. Аз и моите ризи, слънцето, автобусът и хилядите дни напред. Плажът ме чака. И по него — моите хора!

И така, вървя си аз по плажовете на този летен свят. Тук няма зима, прекрасно, нали, никаква зима на недоволството, би казал едва ли не, а смъртта е само тътен отвъд дюните. Разхождам се по моето собствено време и начин сред хората, вятърът развява платнената ми риза ту на север, ту на юг или югозапад и аз виждам как очите ми се стрелват, плъзгат, подсмихват се, смигват, удивяват се. И каже ли някой нещо за мастилено-петнистите памучни шарки, аз спирам. Заприказвам се. Поразхождам се малко с тях. Вглеждаме се в огромното огледало на морето. Аз отстрани се вглеждам в душата им. Понякога се разхождаме по цели часове, едни малко по-длъжки сеанси на открито. Обикновено един ден стига и те, като не знаят с кого са се разхождали, освободени от данъци, се оказват разтоварени, нищо неподозиращи пациенти. И продължават по смрачаващия се бряг към едно по-прекрасно и светло навечерие. Зад гърба им глухият слепец им махва за „на добър път“ и се понася към дома си да омете щастливата вечеря, оживен от добре свършената работа.