Или понякога ще срещна из пясъците някой полуунесен, чиито грижи не могат да бъдат извадени наведнъж в грубата дневна светлина. Тогава, сякаш случайно, ние се натъкваме един на друг след седмица и тръгваме да се разхождаме покрай разпенения прибой и правим това, което открай време се е правело: попътна изповед. Защото дълго преди затвора на изповедалните с потайни шепоти и покаяния, приятели са се разхождали, разговаряли, изслушвали и в това изслушване-изприказване са лекували един другиму горчивите отчаяния. Добрите приятели непрекъснато разменят буцата в гърлото си, дават си даровете на споделените тревоги и по този начин се освобождават от тях.

Уборка на боклуците от поляни и съзнания. С ярката си риза и пръчка с кука на върха аз тръгвам всяка сутрин да… почиствам плажовете. Толкова много, о, толкова много човешки тела лежат там в светлината. И толкова много души се губят в мрак. Опитвам се да вървя сред всички тях, без да се… препъвам…

Вятърът лъхна прохладен и свеж през прозореца на автобуса и раздвижи море от вълнички по пъстрата риза на замисления стар човек.

Автобусът спря.

Доктор Брокау внезапно забеляза къде се намираме и скочи:

— Почакайте!

Всички в автобуса се обърнаха, сякаш да проследят излизането на кинозвезда. Всички се усмихваха.

Доктор Брокау ме потупа по ръката и затича. На другия край на автобуса той се извърна, развеселен от собствената си разсеяност, повдигна тъмните очила и присви към мен слабите си, бебешко сини очи.

— Ей, ти… — каза той.

За него аз вече бях мъгла, поантилистичен образ някъде отвъд рамките на зрението.

— Ти… — извика той в тази прословута мъгла на съществованието, която топло и силно го обгръщаше и притискаше, — ти изобщо не ми каза. Какво е това?

Той стоеше изправен, за да се вижда цялата му невероятна Роршахова риза, която се ветрееше и гъмжеше от вечно променящите се линии и багри.