— Отстъпващите германски роти се оттеглиха насам, като караха ранените със себе си. Сред тях имаше пехотинци, войници от сухопътните сили на Луфтвафе и десантчици. На двайсет и девети юни на юг от града стана последният и заключителен сблъсък преди съюзническия пробив.

— Боевете бяха тежки и почти изцяло ръкопашни. Германските санитари използваха прикритието на нощта и правеха каквото им беше по силите. В Сиена караха стотици ранени, и немци, и съюзници. Генерал Лемелсон поиска от Кеселринг разрешение да изправи линията си. Рискуваше да го обкръжат и целият Първи парашутен корпус да остане в Сиена. Позволиха му и десантчиците отстъпиха в града. Сиена се пръскаше по шевовете от войници. Ранените бяха толкова много, че този двор под стените на стария девически манастир беше реквизиран за временен лазарет, в който бяха настанени стотина от последните пристигнали немци и всички ранени на съюзниците. Повериха го на младия лекар. Това беше на трийсети юни хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година.

— Тук ли? — попита американецът. — Този двор ли е бил лазарет?

— Да.

— Тук няма нищо. Нито вода, нито електричество. Трябва да е било ужасно.

— Наистина.

— Тогава бях на един самолетоносач. Имахме всички условия да се грижим за ранените.

— Имали сте късмет. Тук хората лежаха където ги оставяха санитарите. Американци, мароканци, алжирци, британци, французи и стотици тежко ранени немци. Всъщност ги караха тук, за да умрат. Накрая станаха двеста и двайсет.

— А младият лекар?

Мъжът сви рамене.

— Ами… работеше. Правеше каквото можеше. Главният лекар му беше дал трима санитари. Те събраха от местните къщи дюшеци, сламеници, всякакви постели. Отмъкнаха чаршафи и одеяла. Чаршафите бяха само за бинтове. През Сиена не тече река, но преди векове сиенците са построили сложна система от подземни канали, които довеждат вода от планинските потоци под самите улици. Санитарите организираха жива верига до най-близкия кладенец.