— Твоят син ми открадна магарето.

— Не го е откраднал, а само го е заел. Със сигурност ще ти го доведе.

— Аз да не би да давам магарета под наем? И дори и да го правех, би трябвало първо да бъда попитан.

— Прощавай!

При идването на генерала, чиято знатност си личеше независимо от обикновеното облекло, мъжът от Карим бе отстъпил скромно настрани. Сега, когато се яви и втори пострадал, той доби смелост отново да надигне глас.

— Не, не прощавай! — каза той. — Момчето ограби теб, а мен опозори. Аз изисквам то да бъде наказано!

Тогава пашата се обърна към него и запита:

— Кой си ти! На теб какво ти е…

Видя синия череп на мъжа, спря посред изречението и разшири очи. Те ставаха все по-големи и бляскави. Синият сметна, че е настъпил подходящият миг, отприщи се и още веднъж разправи злодеянието. Но не бе стигнал кой знае колко далеч и небесносиньото въздейства на генерала точно както бе въздействало на нас. Той не можа да се сдържи и започна да се смее, и то така, че всички се присъединихме. И какво се случи посред този кикот…? Хлапакът се върна с една сюрия дечурлига след себе си. Възрастните вече го познаваха. Те отдавна вече не обръщаха внимание на неговите странни лудории. Той спря магарето на същото място и се върна при нас със същата сериозност и величаво достойнство, с каквото ни бе напуснал. Това ни оказа такова непреодолимо въздействие, че смехът за миг секна, но после избухна с двойна сила и не искаше да замлъкне. Синият също се смееше заедно с нас. Той дори бе последният, който престана. Тхар също познаваше генерала. Изпъчи се пред него, изпъна се напето и отдаде чест, както бе виждал да го правят войниците, срещнали офицер. Пашата го запита:

— Знаеш ли кой съм?

— Да — отвърна хлапакът.

— Ее, кой?

— Ти си Ванаия, пълководецът на цар Соломон!

— Много добре! — засмя се офицерът. — Продължаваш да си играеш ролята! А що за оръжия са това?