На земята край тлеещите останки от типитата имаше няколко индиански носилки. Направени от два дълги еластични пръта, пресичащи се на гърба на коня и с бизонска кожа, опъната между тях, носилките бяха много по-удобни за превозване на ранени от каруците на белите, които подскачаха на всяка неравност.

Следотърсачът хвана един от конете. Бяха останали само два — другите пет препускаха в далечината. Когато дръпна юздите му, животното се изправи на задните си крака. Вече беше усетило миризмата на бели хора, от която индианските коне можеха да обезумеят. Обратното също бе вярно — щом доловяха мирис на индианци, конете в американската кавалерия ставаха почти неуправляеми.

Той леко започна да духа в ноздрите на животното, докато то не се успокои и не го приеме. След десет минути носилката беше завързана и завитото с одеяло ранено момиче лежеше върху бизонската кожа. Патрулът се отправи обратно при Къстър и главните сили на Седма кавалерия. Беше двадесет и четвъртият ден на юни, лето Господне 1876-о.

Причините за тази лятна кампания в равнините на южна Монтана датираха отпреди няколко години. Най-после в свещените Черни хълмове на Южна Дакота бяха открили злато и в тези земи прииждаха златотърсачи. Ала Черните хълмове вече бяха дадени за вечни времена на сиукския народ. Разгневени от това коварство, индианците от Великите равнини отговориха с нападения срещу златотърсачите и керваните фургони.

Белите яростно реагираха на тази жестокост — разкази за ужасни варварства, често измислени или много преувеличени, разпалиха гнева до точката на кипене и белите селища се обърнаха към Вашингтон. Правителството с лека ръка анулира Договора от Ларами и даде на равнинните индианци няколко скромни резервата, съвсем малка част от онова, което тържествено им беше обещало. Резерватите се намираха в Северна и Южна Дакота.

Но Вашингтон също призна създаването на област, известна като Неотстъпените територии. Това бяха традиционните ловни полета на сиуксите, които все още изобилстваха на бизони и елени.