През 1875 година сиуксите започнаха да напускат резерватите в Дакота и да се насочват на запад към Неотстъпените територии. По-късно същата година Бюрото по индианските въпроси им даде краен срок до 1 януари да се върнат в резерватите.
Сиуксите и техните съюзници не оспориха ултиматума, а просто не му обърнаха внимание. Повечето от тях изобщо не чуха за него. Те продължиха да ловуват и когато зимата отстъпи на пролетта, тръгнаха след основния си дивеч — величествените бизони и грациозните елени и антилопи. През ранната пролет Бюрото повери на армията задачата да ги открие и да ги върне в резерватите.
Армията не знаеше две неща: колко индианци са напуснали резерватите и къде се намират. По първия въпрос военните просто бяха излъгани. Резерватите се управляваха от агенти по индианските въпроси, повечето от които бели и мнозина — мошеници.
От Вашингтон се получаваха редовни доставки добитък, царевица, брашно, одеяла и пари, които агентите трябваше да разпределят между подопечните си. Много от тях мамеха индианците, което беше довело до глад сред жените и децата и оттам до решението да се върнат в ловните полета.
Агентите имаха и друго основание да лъжат. Количеството на доставките се определяше от заявения брой индианци в резерватите, поради което намаляването му водеше до по-ниски печалби за самите агенти. През пролетта на 1876 година те съобщиха на армията, че липсват само шепа воини. Лъжеха. Липсваха много хиляди, всички заминали на запад през границата, за да ловуват в Неотстъпените земи.