4Бях длъжен аз — от тях най-стар — не само злото да търпя, а и духа им да крепя;и тъкмо тъй постъпвах с жар. Аз страдах най-неутешимза нашия най-малък брат,роден с лика на мама свят, с очи като на херувим.И вярно: кой не би таялкъм тоя цвят прекършен жал?Той бе като деня красив /какъвто бе денят за мен като за млад орел, не в плен/ —беззалезен полярен ден,когато лятото цари — безсънно лято все без мраксред преспи в слънчеви зари; до неотдавна чист и благ,и непорочен, и щастлив,като планински ручей тойпроливаше сълзи безброй,ако ли чуждите злини —омразни му — не отмени!5И другият бе духом чист;но беше буен, поривист,могъщ и непокорен той,с цял свят готов да води бой,да падне пръв с куршум в гръдта,но не в окови да е жив:в звъна им бе му гибелта —видях да клюмва мълчалив;аз също се едва държах;все пак го в мъката тешахи духом с думи го крепях;ловец планински беше той, ту вълк преследвал, ту елен; не издържа тъмничен плен,да бъде прикован в покой.6 Леман е край Шильон разстлан,хиляда стъпки е глъбта;вълнува се повърхността —дробят се белите вълнио снежнобелите стени — о племенниците на Леман;водата и зидът край менни бяха двоен гроб студен —над нас бе езерната шир;лежехме, чувайки безспир,че тя кипеше с буйна мощ над трима ни и ден, и нощ;а през решетките роякот пръски литваше към нас,щом вятърът задуха с бяс; веднъж и яката скала от бурята се разлюля —о, де да рухнал бе зида:смъртта била би свобода!
