7Аз казах: средният ни братлинееше — макар сърцат,и сам от залъка коравотказваше се вече с гняв —не че бе твърд, позеленял:с храна ловджийска бе живял.Уви, помия, що вони,нам козето млеко смени;и квасехме във своя гладсъс сълзи сухия комат,тъй както робите, предисветът да се освободи.Но никак туй не го смути,че глад сърцето му гнети.Душата пък на моя братизмъчила се би в палат,а неговата болна гръдщастлива бе на стръмен рът;но стига думи — той умря.Ръката ми не го допря,главата му не подържах,макар че — всуе! — се стремяхда скъсам пратите на две!Изровиха за него тегроб плитък в пода разкопанна нашия студен зандан.Аз молех да го погребаттака, че гроба му лъчътда би могъл да озари —безумна мисъл! Та дорив смъртта не би видяла мирдолнородената му гръд.Молитвата ми най-подирбез полза бе — добър му път! —в пръстта го спуснаха със смях…Обичах го. Не го видях.Над гроба страшния синджире паметник; намери мир.8Ала най-милият ни брат,най-свежият, най-хубав цвят,роден с любимите чертина майка ни /за нас свети!/,най-скъпа грижа и мечтана нашия рожден баща —аз всичко в нашата бедабих дал — да види свобода!Той, който беше се държали даже духом ни крепял —о, ужас! — почна ден след денда вехне, в корена сразен.О, боже! Мен ме дострашада гледам как бере душаи как угасва отмалял…Бран кървава съм аз видял,
