Колкото до Аарон и мен, наехме това микроскопично студио тридесет метра по-близо до оградата на гробището. Правим малки филмчета — и съответно — малки печалби, — все още ги държим на по двадесет и четири ролки, пробутваме ги из Калифорния и Мексико, грабваме парите и се омитаме. В радиуса ни на действие има триста кина. Това прави триста прожекции. Досега сме показали чудовищата си в сто и двадесет. И в топли нощи като тази все още се потим, чакаме и се молим да стане нещо такова: телефонът звъни. Аарон вдига и крещи:

— Бързо! Идвайте!

И ние хукваме по стълбите и през гробището, тесните ни рамене са натоварени с ролки, винаги се смеем, винаги тичаме към онова бъдеще, в което някъде някой друг кинооператор чака зад заключената врата на апаратната с бутилка в ръка и с погледа на неразкрит гений в кръвясалите си очи, а огромният сляп червей в душата му чака да бъде целунат, за да се събуди.

— Чакай! — крещя аз, докато колата фучи по пътя. — Забравил съм седма ролка!

— Няма да ни трябва! — Аарон натиска газта до дупка и надвиква рева на мотора. — Уилис Хорнбек Младши. О, Уилис Хорнбек Втори, където и да си! Отваряй си очите! Пей, Сам! С мелодията на „Някой ден ще те открия“!