— Мойсее! — възкликна Аарон.

— Да — обадих се аз. — Намираме се насред Червено море. И вълните ей сега ще се стоварят отгоре ни.

Когато вдигнахме глави, Уилис Хорнбек беше изчезнал.

Беше същински залез на боговете. Отново се бяхме превърнали в мишки. Поседяхме известно време, като писукахме тихичко. После Аарон стана и се насочи към барчето. Постави ръка върху него.

— Аарон, да не би да си решил…

— Какво? Да монтирам следващия авангард „Сладките легла на отмъщението“ ли? — Аарон сграбчи бутилката и я отвори. Отпи. — Самичък? Да!

Не.

Счупената ракета падна от небето. Боговете познаха не само залеза, но и онова ужасно безсъние в три сутринта, когато смъртта идва да оправи нещата.

Аарон се опита да пие. Аз се опитах да пия. Шуреят на Аарон също се опита да пие.

Но, разбирате ли, никой от нас не притежаваше онази еуфорична муза, която навремето съпровождаше Уилис Хорнбек. У никой от нас не се появи малкото червейче на интуицията, когато алкохолът се смесваше с кръвта ни. И трезви, и пияни, ние си оставахме некадърници. А пияният Уилис Хорнбек беше почти всичко, което й трябваше на критиката. Дивакът, скочил със сляпата си творческа сила в змийското гнездо, човекът, вдъхновено сражаващ се с алигатор в кристален кафез пред очите на всички и в крайна сметка излязъл победител.

О, разбира се, двамата с Аарон се изтъпанчихме на още няколко фестивала. Хвърлихме всичките си печалби в три нови филма, но промяната се надушваше още щом първите надписи се появяваха на екрана. „Хасураи“ затвори. Продадохме всичко на някаква образователна телевизионна програма.

За Уилис Хорнбек ли? Живее в Монтерей Парк, ходи на неделно училище заедно с децата си и дълбоко погребаният в него капризен гений се проявява само от време на време, когато някой критик от Глазгоу или Париж се отбива да поговори с него за час-два, открива, че Уилис е добър, но ужасно досаден, и бърза да се изнесе.