— Но аз мисля. Петнадесет години да гледаш ден след ден блъсканиците за „Бремето на греха“, повторенията на „Любовното гнездо в Сиера“, ремиксите на „Клопката на страстта“. Само това може да накара човек да се пречупи. Още по-лошо е в кината с дълготрайни прожекции. Представи си само, че за деветдесети път гледаш Каръл Бейкър в „Харлоу“. Мисли, Аарон, мисли! Побъркване. Страхова невроза. Безсъние. Импотентност. И какво? Ами започваш да пиеш. Точно в този час в цяла Америка, във всяка затънтена дупка, във всеки облян със светлини град кинооператорите се наливат, все едно им е за последен път в живота. Пият, пият, пият като дяволи.

Мрачно забихме погледи в питиетата си и отпихме. Очите ми се насълзиха. Във въображението си виждах десет хиляди оператори, разпръснати сам-самички със своите бутилки из огромния континент.

Публиката се размърда.

— Иди виж какво прави онзи луд — каза Аарон.

— Страх ме е.

Публиката нададе развълнуван възглас.

Излязохме и се загледахме към прозореца на апаратната.

— Има двадесет и четири ролки. Аарон, колко комбинации могат да се направят от тях? Ролка девет вместо ролка пет. Ролка единадесет вместо ролка шестнадесет. Ролка осем вместо ролка двадесет. Ролка…

— Стига! — измуча Аарон и потрепера.

Двамата обиколихме квартала — на бегом.

Направихме го шест пъти. Всеки път, когато се връщахме, виковете, писъците и невероятните ревове на тълпата ставаха все по-силни и по-силни.

— Господи, трошат седалките!

— Не биха го направили.

— Убиват майките си!

— Филмовите критици ли? Някога да си им виждал майките? Медали отгоре до долу. Ленти за заслуги оттук дотук. Упражнения в гимнастическия салон пет дни в седмицата. Сглобяват и пускат бойни кораби през свободното си време. Не, Аарон. Да си трошат ръцете един на друг — разбира се, но да убиват собствените си майки?…

В нощния мрак откъм чудесния представител на калифорнийската архитектура се разнесе въздишка, съскане, продължителен стон. От големия купол на театъра се посипа прах.