Влязох да погледам екрана, докато ролките се смениха. Излязох.

— Ролка деветнадесет вместо ролка десет.

В същия миг се появи директорът. На очите му имаше сълзи, лицето му бе бяло като платно. Клатушкаше се по тесния коридор и се блъскаше в стените.

— Какво направихте с мен? Какво? — изпищя той. — Некадърници! Мръсници! Нехранимайковци! С театъра на Джо Самасуку е свършено!

И залитна към нас, но го задържах.

— Джо, Джо! Не говори така — казах умолително.

Музиката зазвуча по-силно. Сякаш филмът и публиката се доближаваха до точката на избухване и експлозията щеше да отдели материята от съзнанието, както и месото от кокала.

Джо Самасуку се изправи и пъхна в ръката ми ключ.

— Извикайте ченгетата, обадете се на санитарната служба да почистят след погрома, заключете вратите, ако още има врати, и не ми се обаждайте. Аз ще ви се обадя!

И побягна.

Щяхме да го последваме навън в стария калифорнийски двор и по улиците, но в същия момент един гръмък пасаж, откраднат от Берлиоз, и трясъкът на цимбалите от Бетовен оповестиха края на филма.

Настъпи гробна тишина.

Двамата с Аарон като обезумели гледахме към затворените врати на салона.

Те се отвориха. Тълпата се изля навън, като ревеше с цяло гърло. Беше същински звяр — многоок, многорък, многокрак, с едно-единствено гигантско туловище.

— Много съм млад, за да умирам — отбеляза Аарон.

— Да беше помислил за това преди да се забъркваш с неща, които трябва да се оставят в Божиите ръце — отговорих аз.

Тълпата, тази огромна ламя, спря за миг, треперейки. Ние я гледахме. Тя гледаше нас.

— Ето ги! — най-сетне изкрещя някой. — Те са! Продуцентът и режисьорът!

— Сбогом, Аарон — казах аз.

— Беше страхотно — отговори Аарон.

И чудовището се хвърли към нас с нечленоразделен рев… вдигна ни на ръце и ни понесе с радостни викове и аплодисменти, понесе ни през двора навън на улицата, после обратно…