Христос умира доста млад (за разлика от Буда или Мохамед) и оставя ограничен брой следовници. При смъртта му неговите привърженици не са нищо повече от малобройна еврейска секта. И благодарение на писанията на Павел и неуморната му проповедническа дейност тази малка секта се превръща в динамично, много по-широко движение, което обхваща и евреи, и не евреи, и в крайна сметка израства като една от най-големите религии в света.
Ето защо някои твърдят, че Свети Павел, а не Христос трябва да бъде смятан за първоосновател на християнството. Доведен до логичния си завършек, този аргумент би трябвало да ни накара да поставим Павел по-напред от Христос! Но макар да не е ясно какво би представлявало християнството без усилията на Свети Павел, повече от очевидно е, че без Христос то изобщо не би съществувало.
От друга страна, нямаме основание да държим Христос отговорен за всичко онова, което християнската църква или отделни християни са вършили по-късно в негово име, още повече че той положително не би одобрил много от тези деяния. Някои от тях — да речем, религиозните войни между различни християнски секти и варварските погроми и преследвания на евреите — са в такова крещящо противоречие с Христовото учение, че е пълна безсмислица да се говори, че са извършвани под влиянието на Христос.
По същата логика, макар съвременната наука да е възникнала първо в християнските западноевропейски държави, едва ли може да се смята, че Христос е „виновникът“ за възхода на науката. И наистина, ранните християни никога не са тълкували Христовото учение като призив към научни изследвания на материалния свят. Всъщност покръстването на римляните е съпроводено и последвано от рязък упадък в равнището на техниката и в интереса към науката.