Въпреки че Айнщайн е известен преди всичко с теориите си за относителността, другите му постижения също са достатъчни, за да му спечелят име на голям учен. Всъщност Айнщайн получи Нобелова награда за физика главно заради труда си, който обяснява фотоелектричния ефект — важно явление, озадачавало дълго физиците. В него той приема съществуването на фотони — светлинни частици. И тъй като отдавна беше установено експериментално, че светлината се състои от електромагнитни вълни, а се смяташе за „очевидно“, че вълни и частици са несъвместими понятия, Айнщайновата хипотеза извърши радикален, дори парадоксален пробив в класическата теория. Неговата теза за фотоните не само намери практическо приложение, но оказа и решително влияние върху развитието на квантовата теория, от която днес е неотменна част.

Когато оценяваме значението на Айнщайн, едно сравнение с Айзък Нютън ще е показателно. Нютъновите теории са, общо взето, лесни за разбиране и неговата голяма заслуга се свежда до това, че той пръв е стигнал до тях. Докато двете Айнщайнови теории за относителността изключително трудно се възприемат дори при най-старателното им разясняване. Колко ли по-трудно е да ги измислиш! При все че някои от Нютъновите закони влизат в противоречие с преобладаващите научни схващания по онова време, теоретичните му постановки никога не са лишени от последователност. От друга страна, теорията за относителността гъмжи от парадокси. В началото, когато постановките на Айнщайн са все още непроверени хипотези на някакъв неизвестен младеж, привидните противоречия не го карат да се отчае и да се откаже от тях и това именно е част от неговата гениалност. Обратно, той ги премисля много внимателно, докато успява да докаже, че тези противоречия са само привидни и че винаги се намира сложен, но точен начин да се разреши един или друг парадокс.