Но аз съм тук, аз, Мери, и следвам магията по петите. Всеки момент е цял-целеничък, макар че всеки изисква и своя отминал. Не разбирам причините, само последствията. И отдавна съм уморена от преобръщащите действителността игри. Нещата трябва да стават все поясни с всеки следващ пласт от моето пътуване и трябва да се променят като деликатната игра на светлината по моята омагьосана планина. Трябва да умирам по малко и да живея по малко във всеки момент.

Започвам оттук, защото живеехме наблизо. Посещавала съм това място и преди. То, разбира се, се е променило. Помня ръката му върху моята, лицето му, понякога усмихнато, купищата му книги, студеното плоско око на компютърния му терминал и пак ръцете му, докато медитира, усмивката му, която в такива случаи беше друга. Далечен и близък. Ръцете му върху мен. Силата на програмите му да откриват кодове, да създават нови. Ръцете му. Непоносимо. Кой би могъл да си помисли, че той ще предаде онези скорострелни оръжия, фини инструменти, плетеници от тела? Или мен? Пътища… Ръце…

Върнах се. Това е всичко. Не знам дали е достатъчно.

Старият бъчвар в обръча на своя занаят… Полупълен, полупразен, полудеен, полубездеен… Трябва ли да направя олтар от оная прословута гравюра? Трябва ли да я оставя да замества Кит и мен? Трябва ли да гледам на нея като на голямото Нищо? Или като на безкрайност? Или всичко това е прекалено очевидно? Едно от тези наблюдения, които е по-добре да останат неизказани? Невинаги съм гъвкава. Нека си стои. На нея е Фуджи. И не е ли Фуджи мястото, където трябва да се изкачиш, за да дадеш отчет за живота си пред Бога или боговете?

Нямам никакво намерение да се качвам на Фуджи и да давам отчет за себе си на Бога или на когото ида било. Само несигурните и неуверените имат нужда от опрощаване на греховете. Аз върша това, което трябва. Ако божествата имат някакви въпроси, могат да слязат от Фуджи и да ме попитат. Иначе това е най-близката допирна точка между нас. На тези, които ни превъзхождат, трябва да се възхищаваме само отдалече.