Наистина. От всички хора аз най-добре би трябвало да го знам. Аз, която съм вкусила превъзходството. Знам и че смъртта е единственият бог, който идва, когато го повикаш.

По традиция хенро — поклонникът — трябва да е облечен в бяло. Аз не съм. Бялото не ми отива и моето поклонничество си е лична работа, нещо тайно, доколкото мога да го запазя. Днес нося червена блуза, лек жакет и панталон в цвят каки, здрави кожени туристически обувки. Вързала съм си косата. Нещата ми са във вързоп на гърба. Обаче нося тояга — отчасти за да се подпирам, когато от време на време ми се наложи, отчасти като оръжие, ако стане необходимо. Имам опит в използването й и за двете цели. Пък и се смята, че един жезъл символизира вярата на поклонника. Вярата не мога да я проумея. Ще се задоволя с надеждата.

В джоба на жакета ми има малка книга с репродукции на двайсет и четири от четирийсет и шестте гравюри на Хокусай. Подариха ми я преди много време. Традицията повелява и да не пътуваш сам, от практически съображения — за безопасност и за да си правите компания. Така че духът на Хокусай ми е спътник, защото със сигурност се намира на местата, които ще посетя — ако изобщо се намира някъде. Няма друг спътник, когото бих си пожелала в момента, а какво е японска драма без призрак?

След като разгледах обстановката, помислих мислите си и почувствах чувствата си, започнах. Бях живяла малко, бях умряла малко. Пътя си няма да извървя изцяло пеша. Но по-голямата част — да. Има някои неща, които трябва да избягвам при това пътуване на срещи и раздели. Простотата е моята мантия от мрак и може би ходенето ще ми подейства добре.

Трябва да се грижа за здравето си.

2. Планината Фуджи от една чайна в Йошида

Разглеждам гравюрата. Мека синева на небето при зазоряване, Фуджи отляво, гледан през прозореца на чайната от две жени, други превити, дремещи фигури като кукли на полица…