Да започна с това — имахме почти телепатична връзка с Кит. Тя ни притегляше един към друг, ставаше все по-силна с годините, в които бяхме заедно. Съпричастие, близост, мечтателност… Любов? Тогава любовта може да е и оръжие. Подхвърли монетката й и ще ти покаже среден пръст.

Гори ярко, Шир Хан, в джунглата на сърцето. Този път ние сме ловците. Да улучиш момента, е всичко — и суки, началото…

Наблюдавам промените в небето, докато настъпва равномерно просветление и се задържа постоянно. Довършвам чая си. Ставам и си вземам механиката, надявам раничката си, хващам тоягата си. Отправям се по късия коридор, който води към една странична врата.

— Мадам! Мадам!

Това е един от работещите в хана — дребен мъж с изплашено изражение.

— Да?

Той кима към багажа ми.

— Отивате ли си?

— Да.

— Не сте си платили.

— Оставила съм парите за стаята си в един плик на тоалетната масичка. На него пише „За касиера“. Снощи научих точно колко струва.

— Трябва да платите на рецепцията.

— Когато пристигнах, не се записах на рецепцията. Ако желаете, ще ви придружа до стаята ми, за да ви покажа къде са парите.

— Съжалявам, но това трябва да се направи на касата.

— Аз също съжалявам, но съм ви оставила парите и няма да отида на рецепцията.

— Не е правилно. Ще трябва да извикам управителя.

Въздъхвам.

— Не — казвам аз. — Не искам. Ще отида във фоайето и ще уредя напускането си така, както уредих пристигането си.

Връщам се. Завивам наляво към фоайето.

— Парите ви — казва той. — Щом сте ги оставили в стаята, трябва да се качите и да си ги вземете.