Поклащам глава.

— Предадох си и ключа.

Влизам във фоайето. Отивам до стола в ъгъла — най-отдалечения от служителите. Сядам. Дребният човек ме следва.

— Ще кажете ли на хората зад бюрото, че искам да си платя? — питам го аз.

— Номерът на стаята ви?…

— Седемнайсет.

Той леко се покланя и отива към плота. Говори с жена, която ме поглежда няколко пъти. Не мога да чуя думите им. Накрая той взема от нея ключ и тръгва. Жената ми се усмихва.

— Той ще донесе ключа и парите от стаята ви — казва тя. — Хареса ли ви при нас?

— Да — отговарям. — Щом сте се погрижили за това, вече ще си тръгвам.

И се надигам.

— Моля почакайте — казва тя, — докато се оформят документите и ви издам квитанция.

— Не искам квитанция.

— От мен се изисква да ви я издам.

Сядам обратно. Държа тоягата между коленете си. Сграбчвам я с двете си ръце. Ако се опитам да си тръгна сега, тя вероятно ще извика управителя. Не искам повече да привличам нито капка внимание към себе си. Чакам. Контролирам дишането си. Изпразвам мозъка си.

След малко човекът се връща. Подава й ключа и плика. Тя шумоли с хартиите. Пъха някакъв формуляр в една машина. Чува се кратко механично потракване. Тя измъква формуляра и го гледа. Брои парите в моя плик.

— Платили сте точно, госпожо Смит. Ето ви квитанцията.

Тя откъсва горния лист от един кочан. Във въздуха се появява някакво особено усещане, сякаш тук преди секунда е паднала светкавица. Бързо ставам.

— Кажете ми — питам — това тук частна собственост ли е или е част от верига?

Междувременно вървя, защото знам отговора, преди да ми го кажат. Усещането се засилва, локализира се.

— Верига сме — отговаря тя и се оглежда неспокойно.

— С централна администрация?

— Да.

Зад жената, на специалното място, където сетивата се събират, за да опишат действителността, виждам да се оформя фигура на прилепоподобен епигон.