— Какво ти става, Монтег?

Той отвори очи.

Отнякъде забръмча радио: „… всеки момент може да бъде обявена война. Нашата страна е готова да отбранява своята…“

Пожарната станция се разтърси, когато голямо ято реактивни самолети със свистене прорязаха черното утринно небе.

Монтег премигна. Бийти го съзерцаваше, като че ли бе музеен експонат. Можеше ей сегичка да стане, да го огледа от всички страни, да го опипа, да разбере в какво е прегрешил, да проникне в мислите му. Прегрешил? Нима това беше прегрешение?

— Твой ред е да играеш, Монтег!

Монтег погледна мъжете, чиито лица бяха обгорени от хиляди истински и десетки хиляди въображаеми пожари; работата бе направила страните им румени, а очите им трескави. Тези мъже, които съсредоточено гледаха в своите платинени запалки, докато палеха вечно димящите си черни лули. Тези мъже с черни като катран коси, черни като сажди вежди и синкавопепеляви бузи на местата, където бяха престъргали брадата си, носеха белега на професията си. Монтег трепна и учудено разтвори устни. Беше ли виждал някога пожарникар, който да няма черна коса, черни вежди, зачервено от огъня лице и гладко избръсната до синьо брада, която въпреки това изглеждаше небръсната? Всички тези мъже бяха огледални образи на самия него! Нима подбираха всички пожарникари не само по техните наклонности, а и по вида им? Този цвят на пепел и сажди по тях. Непрестанната миризма на запалените им лули. И капитан Бийти, който се изправя сред облаци тютюнев дим, Бийти, който отваря нов пакет тютюн и смачква целофанената опаковка със звук, наподобяващ пращенето на огън…

Монтег погледна картите в ръцете си.

— Аз… бях се позамислил. За пожара миналата седмица. За човека, чиято библиотека изгорихме. Какво стана с него?