— Отведоха го в лудницата. Само как крещеше!

— Но той не беше луд.

Бийти грижливо подреди картите си.

— Всеки, който си мисли, че може да измами правителството и нас, не е с всичкия си.

— Мъчех се да си представя — каза Монтег — какви чувства изпитва човек в такива моменти. Тоест как бихме се чувствували ние, ако изгаряха нашите жилища и нашите книги.

— Ние нямаме книги.

— Но ако имахме?

— Да не би ти да имаш?

Бийти бавно премигна.

— Не! — Монтег погледна към стената зад гърба им, на която висяха списъците на един милион забранени книги. Кориците им пламваха в огъня, вече години те загиваха под неговата брадвичка и под маркуча му, от който се изливаше не вода, а петрол. — Не! — В мозъка му задуха хладен вятър, идеше откъм решетката на вентилатора в дома му и смразяваше лицето му. И той отново се видя в раззеленения парк да разговаря с един стар, много стар човек, а откъм парка подухваше също такъв хладен вятър.

Монтег се поколеба:

— А винаги ли, винаги ли е било така? Пожарната станция, нашата работа? Дали наистина едно време…

— Едно време! — каза Бийти. — Що за приказки са това?

„Глупак! — рече си Монтег. — Ще издадеш всичко!“ При последния пожар той бе зърнал един-единствен ред в някаква книга с приказки: „Имало едно време…“

— Исках да кажа — продължи той, — някога, когато домовете не са били напълно огнеупорни… — Внезапно му се стори, че вместо него говори някакъв много по-млад глас. Отвори уста и Кларис Макклелан каза:

— Тогава пожарникарите не са ли по-скоро предотвратявали пожарите, вместо да ги разпалват?

— Ама че го измисли!

Стоунмън и Блак измъкнаха своите книжки с уставите, които съдържаха и кратка история на организацията на пожарникарите в Америка, и ги разтвориха на страницата, която Монтег отдавна знаеше наизуст и където можеше да прочете:

„Основана в 1790 година за изгарянето на проанглийски книги в колониите. Първи пожарникар: Бенджамин Франклин.