Нямаше ли един стар анекдот за някаква жена, която толкова много говорела по телефона, че отчаяният й съпруг изтичал до най-близката телефонна будка, за да я попита какво ще вечеря? Защо тогава да не си купи една от онези радиопредавателни станции за ушните раковини, за да може да говори на жена си късно през нощта, да мърмори, да шепти, да вика, да пищи, да крещи. Но какво да й прошепне, какво да изкрещи? Какво да й каже?

Тя внезапно му се стори съвсем чужда; просто не можеше да повярва, че някога въобще я е познавал. Намираше се в чужд дом, както в един друг анекдот, който беше чувал — за пияния, който се прибирал у дома си късно през нощта, но отключил чужда врата, влязъл в чужда стая, легнал при чужда жена и на сутринта станал рано и тръгнал на работа, без нито един от двамата да разбере какво се е случило.

— Мила?… — прошепна той.

— Какво?

— Не исках да те стряскам. Исках само да те питам…

— Кажи де!

— Кога се срещнахме? И къде?

— Кога сме се срещнали за какво? — запита тя.

— Искам да кажа… за пръв път?

Монтег си я представи как сбърчва вежди в тъмнината. Той поясни мисълта си:

— Кога и къде се срещнахме за първи път?

— Ами това беше… — Тя млъкна. — Не зная — каза тя.

Изведнъж му стана студено.

— Не можеш ли да си спомниш?

— Толкова време мина…

— Само десет години, всичко на всичко десет години!

— Не се вълнувай, мъча се да си спомня. — Тя започна да се смее със странен писклив смях, който ставаше все по-силен и по-силен.

— Ама че смешна работа, да не можеш да си спомниш кога и къде за пръв път си срещнал съпруга или съпругата си!

Той лежеше и бавно разтриваше клепачите си, челото си, тила си. Прилепи длани върху очите си и ги притисна силно, като че се мъчеше да намести паметта си. Изведнъж най-важното нещо в живота му бе станало това да си спомни къде е срещнал Милдред.