— Всъщност това няма значение. — Тя беше станала и той долови откъм банята шума на течаща вода и звук на преглъщане.

— Да, предполагам, че няма никакво значение — каза той.

Опита се да преброи колко пъти преглътна Милдред и си спомни за посещението на двамата мъже с лица с цвят на цинков окис, с цигари между стиснатите им устни и змията с електронното око, която се гърчеше надолу през пластовете от нощ, скала и застояла изворна вода; искаше му се да й извика, да я попита: „Колко хапчета вече взе? И колко още ще вземеш може би тази нощ, може би утре? Аз няма да мога да заспя нито тази нощ, нито утре, нито която и да било друга нощ, още дълго време, след като всичко това започна.“ Спомни си я как лежеше на леглото, спомни си и двамата мъже, изправени над нея, не наведени със загриженост, а просто изправени със скръстени ръце. И си спомни как тогава си бе помислил, че ако тя умре, той няма да заплаче. Защото щеше да умре непознат човек, човек, когото случайно си срещнал на улицата, човек, чиято снимка си видял във вестника; и внезапно всичко му се бе сторило така фалшиво, че той бе започнал да плаче не заради смъртта, а заради мисълта, че не може да заплаче пред лицето на смъртта — глупав, празен човек, застанал до глупава, празна жена, която гладната змия изпразваше още повече.

„Как е възможно да бъдеш чак толкова празен? — чудеше се той. — Кой те изпразва така? И оня ден онова отвратително цвете, глухарчето! В онзи миг бе започнало всичко, нали? «Колко жалко! Не сте влюбен в никого!» А защо?“

И все пак като си помислиш, между него и Милдред нямаше ли стена? В буквалния смисъл на думата засега не една, а три телевизионни стени! И при това толкова скъпи! И вуйчовците, и лелите, братовчедите, племенничките и внуците, които живееха върху тези стени, това вечно бърборещо стадо маймуни, които не казваха нищо, нищо, нищо, но го казваха така силно, силно, силно.