Но той не го отвори.

На сутринта го втресе.

— Не може да си болен — каза Милдред.

Той затвори очи под пристъпите на треската.

— Болен съм — каза той.

— Но снощи беше добре.

— Не, не бях добре. — Той чу „роднините“, които крещяха в гостната.

Милдред любопитно се надвеси над леглото му. Той почувствува присъствието й, видя я, без да отваря очи, видя обгорената от химикали и пръхкава като слама коса, очите й, в които дълбоко под клепачите човек не толкова виждаше, колкото предполагаше, че има пердета, нацупените й червени устни, тялото й, слабо като тяло на скакалец от диетата, плътта й, която имаше цвета на сланина. Другояче не можеше да си я представя.

— Ще ми донесеш ли аспирин и вода?

— Трябва да ставаш — каза тя. — Вече е обяд. Спал си пет часа повече от обикновено.

— Моля те, изключи гостната — каза той.

— Това е моето семейство.

— Няма ли да я изключиш заради един болен човек?

— Ще я пусна по-тихо.

Тя излезе от стаята, въобще не намали звука и се върна.

— Така по-добре ли е?

— Благодаря.

— Това е любимата ми програма — каза тя.

— Какво стана с аспирина?

— Преди никога не си боледувал. — Тя отново излезе.

— Хубаво де, сега съм болен. Тази вечер няма да отида на работа. Обади се на Бийти и му кажи.

— Снощи се държа странно. — Тя се върна, като си тананикаше.

— Къде е аспиринът? — Той погледна чашата с вода, която тя му подаде.

— Ах! — Тя отново отиде в банята. — Случило ли се е нещо?

— Един пожар. Нищо повече.

— А аз прекарах вечерта приятно — обади се тя от банята.

— Какво прави?

— Гледах телевизия.

— Какво предаваха?

— Програми.

— Какви програми?

— Едни от най-добрите засега.

— С кои артисти?

— Знаеш ги. Приятелите.

— Да, разбира се, приятелите, приятелите, приятелите. — Той притисна ръце към очите си, за да уталожи болката, и внезапно миризмата на бензин го накара да повърне.